Талатине, млади кралю!
Талатинска земя са е запустила,
Сега има малу млогу,
Малу млогу две години,
Утъ какъ си излява пуста сура ламия 5
Изъ Рична земя широка.
Седемъ глави има сасъ три опашки!
Сите ниви подробява,
сите жита поява.
Шо е младу не дава презъ таму да помине. 10
Сичку поля вейке испоеде,
Нема вейке що да яди,
Си дупря и ду Турна града.
Утъ вънъ градо на порти седи,
Не уставе да замине ниту стару, ниту младу; 15
Ниту мъжку, ниту женску.
Чудетъ си су Турици що да праветъ?
Чекатъ белки си су ламия дигне,
На другу мясту да си иде.
Година время помина 20
Ламия не си става,
Лю си по-люта бива.
Кога сасъ уста свирка свирне,
Цала града потресува!
Турици не можаха вейке да си теглетъ: 25
Ни на поля можатъ да излязатъ,
Ни утъ чешми вода да наточетъ.
Сички, велетъ, да излязат да я гонятъ,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Белки можатъ да я утепатъ, 30
Турна града да куртолисатъ.
Чакали су да си дойде день Куледувъ день,
Сите людя да су собератъ,
Мольба Богу да су молятъ
Дано града той да куртолиса. 35
Месец время помина
И Куледувъ день си дойде.
Сите людя у църква су собраха,
Мольба Богу зеха да су молятъ,
Дано града той да куртолиса. 40
Утъ църква навървиха при сура ламии,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Борба си су бориха тамамъ три дни и три нощи,
Сура ламия сите ги надбори.
Кату гладан волк фафъ бюлюка флезе, 45
Та си грабна десетъ моми все на отбуръ;
Седми-те моми утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седем яребици,
Я' три-те си върза за три-те опашки,
Да ги има за южина за накуска. 50
Сите Турици назадъ забягаха,
Да не и тяхъ накуска устори.
Сура ламия уста си расзина,
Кога ги расзина земя су потресе,
Та им вяли ютговори: 55
Глас й бяше кату люта гърмавица,
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите,
Язи си вейке куремъ позаситих,
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми, 60
Пу десетъ моми и юнаци;
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе! 65
Тога вейке ке си бягамъ утъ ваше града,
И ке си ида на Рична земя широка.»
Сите людя утъ страхъ треска су затресоха!
Утидоха на кральски сарая,
На краля си велетъ и говоретъ: 70
»Ой ля кралю Талатине кралю!
Сура ламия не можахме да надборимъ!
Утъ назе си грабна десетъ моми все на отбуръ:
Седми-те ги утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седемъ яребици; 75
Я три-те си върза за трите опашки,
Да ги има за южина за накуска.
Сите нея забягахме.
Тя си уста расзина,
Та ни вяли ютговори: 80
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите!
Язи си вейке куремъ позаситихъ;
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми,
Пу десетъ моми и юнаци; 85
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе!
Тога вейке ке си бягамъ ут ваше града, 90
И ке си ида на Рична земя широка.
Гледай, кралю, Турна града да куртолисашъ.
Пуста ламия ке гу пусту запусти.»
Талатина краля мощне млогу су нажели,
Що да прави не знаеше? 95
Падна боланъ да лежи.
Лежалъ ми е тамамъ месецъ.
Сяки день ми слуше цвижба и викове:
Кой си керка увикува!
Кой си синъ уплакува! 100
Дуръ му су е вейке дудеялу.
Халаикъ си прати да му рука стара майка,
Утъ нея прошка да си земе.
Та да иде сасъ ламия борба да су бори;
Или града да си куртолиса, 105
Или той млада да погине.
Халаикъ си рука стара негува майка:
»Ела, краля си та рука,
Има нящу да ти каже.»
Стара му майка зе да вика, зе да плаче; 110
Стори й са чи е краля млогу боланъ,
Млогу боланъ ще да умре.
Са запади да гу види,
Дуръ да худая утори,
Душе хи дур на гърлу дойде! 115
Ега да види що ке види:
Краля си утъ потстеля станалъ,
Си надява руху сарманлия,
Фафъ ръки си държи седемъ сряли позлатени,
Утъ тяхъ си гряетъ седемъ сонца незаходни! 120
Ду негу стои ду длега музрака;
Какъ ги виде стара му майка,
Цала су потресе,
Лику хи поцърня, пожелтя,
Ръки хи су затресоха, 125
Утмал душе приговори:
»Добро утру ти, Талатине кралю,
Талатине кралю, мое милу сину!
Що си, сину, надявашъ руху сарманлия,
В' ръки си държишъ седем сряли позлатени, 130
Утъ кои си гряетъ седемъ сонца незаходни!
Що ду тебя стой ду длега музрака!
С' когу искашъ да су бияшъ?»
„Далъ ти Богъ добро, стара маля!
Сасъ сура ламия искамъ да су боре. 135
Или язи нея да надборе,
Наше града да куртолисамъ,
Или тия меня млада да погуби,
Не мога вейке да си слушемъ цвижби и викове;
Кой керка да увикува, 140
Кой син да уплакува!»
»Немой, сину, насрещ' ламия излявай.
Сите людя су изляли да я гонетъ,
Та не можаха да я надборетъ,
Дила тина самъ ке я надборишъ; 145
Тия тебя цала ке погълне!
Тоя майка утъ желба ке си умре.»
»Молчи, молчи, маля, не та слушемъ!
Яз ке ида с' нея борба да су боре;
Саму прошка да ми дадешъ, 150
Аку си ма ламия борба надбори,
Тоя прошка да си имамъ,
Немой Хару ф' моря да ма удави.»
»Прошка ке ти дадем, сину;
Лю си малку тука почекай, 155
Дуръ да отворе подземни келаре,
Да искарамъ таткува ти огнена музрака,
Шо му гу даде стара Рична краля,
С' негу тина можешъ да надборишъ сура ламия;
Саму гледай ф' първа глава да я ударишъ, 160
Та ке хи са сичка снага запали;
Синь пламенъ утъ нея ке излява,
Та ке са утъ зоръ фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань си загаси;
Утъ езеру нема вейке да излезе.» 165
»Скору, маля, искарай таткува ми огнена музрака,
Да си види ламия що юнакъ самъ на земя-та!
Чи тия су и на меня канила,
Дуръ и меня накуска не устори,
Тога вейке ке си бяга утъ наше града.» 170
Майка му си утори подземни келаре,
Кога искара огнена музрака,
Сите людя су потресоха!
Да не града погури.
Та гу даде на милна си сина, 175
На милна си сина Талатина краля:
»Земи, сину, огнена музрака!
Давам си ти и майчина прошка,
Та ми фоди скору при сура ламия,
Чи си время вейке дойде, 180
Да си грабне десетъ моми все на отбур;
Барямъ тях да куртолисаш,
Немой вейке цвижби да слушеме.»
Талатина крале тилялъ тури
Да личи низъ Турна града: 185
»Лю кой иска сиир да си гледа,
Да излезе утвънъ града на башъ капия,
Дека седи сура ламия,
Таму язи с' нея борба ке су боре.»
Та ми сички излягоха сииръ да си гледатъ, 190
Що ке прави тахна млада краля:
Дали борба ке надбори?
Или младъ ке си погине?
Сура ламия на порти лежеше,
Седемъ глави бя каде града расзинала 195
Да погълне седемъ моми все на отбуръ;
Опашки бя развързала
Да си вързе ду три моми;
Да ги има за южина за накуска.
Талатина краля още ду ламия не приблизилъ, 200
Мощне яце су подрукна:
»Ламия, сура ламия!
На бяла пуляна излези,
Нее с' тебя борба да су бориме:
Или язи тебя борба да надборе, 205
Или ти меня млада да поядишъ,
Чи су вейке тоету не трае,
Искашъ града да запустишъ;
Сите моми и юнаци да поядишъ,
На сетнина дуръ и меня! 210
Та тога вейке да си идешъ.»
Лю какъ чу пуста сура ламия,
Чи си иде Талатина краля,
С' нея борба да су бори,
Налюти са мощне, разеди са; 215
Очи кату месечина каде негу извуртя,
Уста си кату пещъ расзина,
Да си негу жювъ погълне.
Талатина краля ни постоя,
Ни постоя, ни почака, 220
Лю си фърли огнена музрака,
Та удари сура ламия фафъ първа глава;
Лю що я удари,
Сичка снага хи су запали;
Синь пламенъ утъ нея зе да плахте; 225
Та су фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань хи загасне.
Утмалъ душе приговори:
»Утъ Богъ да найдешъ, Талатине кралю!
С' тоя юнасту ти меня не надбори! 230
Утъ Богъ да найде тоя стара майка,
Що ти даде таткува ти огнена музрака,
Що му гу даде мой срика Рична краля.»
Това рече не отрече,
Нема вейке утъ езеру да излезе. 235
Сички людя Талатина фалба пофалиха,
Чи си ламия надбори,
Та си града куртолиса.
Това чуду е направил Талатина краля!
И е устаналу пясна да са пея, 240
Утъ Бога зравя, утъ меня пясна.
|
|
|
XI. Рожение Орфеево.