Датировка на съкровището

Тъй като разликата в събитията ­ погребението на кан Аспарух (в 701 г.) и смъртта на княз Светослав (в 972 г.) е над два века, въпросът с датировката на находката е много важен.
Шаповалов твърди, че Гринченко го датира от VIII век, като се позовава на посмъртната му публикация. Тя обаче е “редактирана” (т.е. фалшифицирана) под нечия диктовка от младата историчка А. Смоленко. Дори датировката да е от VIII век, не е ясно как тя се “вързва” с евентуалното погребение на княз Светослав, станало през 972 г., което вече е Х век? Георги Костов обаче, след големи перипетии попада на личния архив на Гринченко, съхраняван във “Видобецкия манастир” в Киев. Там написано собственоръчно от ръката на изследователя е отбелязано, че вероятни етнически носители на Вознесенското съкровище са древните българи. На няколко пъти е споменато името и на кан Аспарух. В оригиналния текст Гринченко датира Вознесенския археологически комплекс, трупоизгарянията и самото съкровище, че категорично са от VII век (1).

Анализът на предметите показва, че това са български находки от края на VII век. Такова е заключението и на проф. Димитър Овчаров (5)и на Рашев (9, 10). В първоначалния спор, някои руски учени като Б.А. Рибаков и други се опитват да изкарат съкровището “славянско”. Това обаче е категорично отхвърлено от М.И. Артамонов, С.А. Плетньова, Г.Ф. Корзухина, А.К. Амброз и А.И. Семьонов, които причисляват находката към конните народи, стеснявайки фокуса върху авари, българи, угри и хазари (5). Корзухина директно посочва българите, а Плетньова доказва общите черти на съкровището с тези от паметниците на салтово-маяцката култура, които са български.
Датировката на съкровището и другите находки от VII век убедително доказват, че те няма как да бъдат свързани с княз Светослав, който се появява на историческата сцена два века и половина по-късно!
Независимо от това ще посочим и други доказателства и факти в полза на тезата, че находките от Вознесенска са свързани с погребението на кан Аспарух и с древните българи.

1 2 3 4

5 6 7 8
9 10

1-2 – Монограмите на кан Кубрат. 3 – Монограмът на кан Органа (по Костов и Вернер), 4 – Монограмът на кан Аспарух от сребърния орел (по Овчаров). 5-8 – Византийски монограми (по Кох). 9 – Вознесенското съкровище като куп предмети (по Костов и Гринченко). 10 – Сребърният орел от знамено (бончука) на кан Аспарух (по Овчаров)

Погребалният обред

Шаповалов и други автори, опитвайки се да изкарат Вознесенското съкровище “славянско”, изтъкват като аргумент погребалния обряд с трупоизгаряне, който според тях е изключителен приоритет на славяните. При находката обаче имаме два вида погребения чрез трупоизгаряне (приложено за владетеля) и трупополагане (за загиналите войни и знатни пълководци).
И двата вида са познати на древните българи, плюс един трети вид, прилаган предимно за изтъкнати водачи и духовни личности (жреци, колобри, шамани и пр.), които се погребвали в клоните на голямо дърво или в дънера на дърво (7). Прилагането на трупоизгаряне и погребване заедно с бойните коне и оръжието (какъвто е случаят във Вознесенска) за владетел или пълководец се потвърждава и от Овчаров (5) и от Ваклинов (6). Овчаров изтъква, че колективното погребение (в случая 31 души) е също характерно за древните българи и дава пример с аналогични български находки ­ некропола в Нови пазар, погребението при с. Кюлевча, Шуменско и др. (5).
Сравнявайки погребението на кан Аспарух с това на баща му кан Кубрат в Малая Перешчепина, се вижда, че те са идентични като обряд. Кан Кубрат също е погребан с трупоизгаряне, като прахът и останалите кости са поставени в дървено ковчеже, обковано със златни плочки и апликации (2). По подобен начин е погребан и трако-македонския цар Филип II (359-336 г. пр.Хр.) в гробницата от Вергина (Южна Тракия).
При последното погребение на Филип II обаче ковчежето-урна е изработено от масивно злато, с характерната за тракийската античност богатство и разточителство. Някои фалшификатори на историята от Гърция обявиха това съкровище за “гръцко”!...
Опирайки се на свидетелствата на Михаил Милер за намерени няколко “корабни гвоздеи” при Вознесенското погребение ­ изгаряне, Шаповалов твърди, че княз Светослав бил погребан там, като го изгорили в речна ладия или кораб. Според него това бил славянски обичай ­ обред изгаряне в кораби и бил извършен от славяните, намиращи се в “околните многобройни славянски селища”.
В тази теза има няколко слаби пункта:
1. Обичаят за погребение с изгаряне в ладия или речен кораб (дракар) е характерен за викингите (варягите), които са се подвизавали през IХ-Х век по Днепър и другите големи реки в областта. Този обичай се е прилагал от тях само за знатен пълководец или благородник.
2. В находката има гвоздеи (не знам по какъв критерий са определени като “корабни”), но те са само 2 броя. Едва ли някой може да сглоби кораб или лодка само с два пирона.
3. В хрониките обаче се твърди, че войниците на Светослав са се придвижвали по реките с лодки еднодръвки (т.е. издълбани по примитивен и архаичен начин от ствола на цяло дърво), при които липсват пирони в конструкцията (11).
4. Според авторитетни исторически атласи издадени в Европа ­ Макивиди (17) и Киндер и Хилгеман (8), в посочения период IХ-Х в. в района на Вознесенка не е имало никакви славянски поселения. Тези територии са били населявани от “черните българи” на кан Бат Боян, а по-късно от хазари, печенеги и кумани. При кан Крум (803-814 г.) и при цар Самуил (976-997 г.) североизточна граница на България е било долното течение на р. Днепър.
5. В историческите хроники няма никакви конкретни данни за извършено погребение на княз Светослав. Единственото, което се споменава, е че е бил убит на праговете на р. Днепър от печенегите, когато се завръщал от похода си срещу България и Византия (11). Омелян Прицак, опирайки се на източника “Повесть временных лет”, съобщава, че “каганът на печенегите Куря (Кура) разбил армията на Светослав, която се връщала от поход срещу Византия. Самият Светослав бил убит и каганът според стария обичай на степите (т.е.) древния българо-хуноро-скитски обичай ­ бел. моя) му отсякъл главата и от черепа направил чаша, обковал я с метал и пил от нея” (12). От това става ясно, че княз Светослав не е бил погребван от своите, защото трупът му е станал плячка на печенегите...
6. Шаповалов си противоречи, като изтъква, че Светослав е загинал на праговете на р. Днепър и че този праг край о. Хортица се намира на 90 км от Запорожие. Т.е. трупът на Светослав е превозен (неизвестно с какво?) на такова огромно разстояние за да бъде погребан именно на Вознесенка...
Явно на Шаповалов и на хората, които са го посъветвали да поддържа обречената си кауза, много им се иска на Вознесенка да е бил погребан княз Светослав.

Анализ на находките

В изложението на Шаповалов учудващо липсва професионален анализ на находките. Не е ясно и дали той ги е виждал всичките (тъй като са в различни музеи) или се опира главно на публикацията на покойния Гринченко, която както разбрахме, е фалшифицирана в основните си пунктове (1). В интервюто си обаче Шаповалов ни дава ключа за решаване на научния спор: “...всички вещи са смесени – български, печенежки, славянски, византийски, и са в няколко музея в Украйна. Орелът е в Запорожие, железните вещи в Днепропетровск, а златните в Харков ­ като бивша столица на Украйна. Искаме да ги съберем на едно място... “(Находката съдържа около 1600 предмета).
Дали наистина украинските учени желаят да съберат всички предмети от Вознесенското съкровище на едно място ние не знаем. Едно обаче е ясно ­ ако това стане, ще отпаднат всички съмнения около произхода на тази важна находка, свързана с древните българи и кан Аспарух. Остава да изясним и кой е размесил предметите и с помощта на документите и архива на Гринченко да подредим общата картина. Впрочем, лично аз отчитам, че това е направено доста убедително, макар и частично от нашия изследовател Георги Костов в неговата книга (1).
Предметите, които представя Костов (1), а също така Ваклинов (6), Овчаров (5) и Рашев (9) от Вознесенското съкровище, са напълно достатъчни за археологичен анализ. За радост на пишещия тези редове много от предметите са свързани с военното дело и хералдиката, за които може да бъде направена експертна оценка от автора. Анализът ще започнем именно с тях.
В гроба на кан Аспарух отгоре са били открити забити три железни палаша (меч-сабя или т.нар. “права сабя”), които Шаповалов определя като “печенежки саби”. На друго място той казва, че “цялата могила била пълна с печенежки саби”. Тук имаме явно противоречие ­ ако, както твърдят Шаповалов и Милер, там са погребани “славяни” и княз Светослав, защо в могилата не е тяхното оръжие (както е прието обикновено), а са поставени “печенежки саби”? А и откъде са взети, след като е ясно, че в тази битка побеждават печенегите, а не русите?
Самото определяне на българските палаши като “саби”, показва явната некомпетентност на Шаповалов относно старинното въоръжение. Палашът е типично оръжие на конните народи и представлява междинна форма между меча и сабята. Това оръжие се появява в първото столетие пр.Хр. И сабята и палаша се обособяват предимно в Средна Азия и около Кавказ, като се счита, че българите са едни от първите, които пренасят тези оръжия в Европа. Дотогава те не са били познати нито на Рим, нито на Византия (7).Най-старите палаши и саби са откривани именно в български некрополи от V-VII век в Северното Причерноморие и на други места (1, 9, 10) и откритите във Вознасенка образци са именно такива. Това се потвърждава както от формата на клина на острието, така и от начина на изработка. Два подобни палаша са открити и в погребението на кан Кубрат в Малая Перешчепина и те са идентични с тези от Вознесенка (2).
Палашите, открити във Вознесенка, не могат да бъдат нито печенежки, нито славянски. По времето, когато са действали печенегите (IХ-ХI в.), сред конните народи, в това число и при печенегите, основно оръжие е била вече сабята, а не палашът. Това се потвърждава както от хрониките и архиелогическите находки, така и от редица автори като Ана Комнина, В. Тараторин, Попенко, Герчинко и др. Още по-невероятно е тези оръжия да са славянски, тъй като основни къси оръжия при тях били мечовете и бойните секири. Според Попенко палашът и сабята навлизат доста по-късно на въоръжение в Русия. Най-древният такъв палаш е открит в Киев и е датиран от Х в. Сабята става известна на руснаците в IХ в., а едва към ХIV в. става господстващо оръжие (в Европа, чак през ХVI в.) (6).
Друг маркер за българската находка във Вознесенка са характерните български бойни колани, добре описани в специалната литература (9). От тях са открити токи, позлатени и посребрени бронзови апликации и златни накрайници (последните изпълняват ролята на пагон, определящ ранга на притежателя си (8). Шаповалов и другите опоненти нищо не коментират относно тази част на находките. Трябва да подчертаем, че те са изпълнени в типичен български стил със зърнест филигран. Подобни и идентични са находките от Малая Перешчепина и множество други от Северното Причерноморие (Южна Украйна), определяни от Рашев като “паметници от Перешчепински тип” (Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Лимаровка, Макуховка, Новие Сенжари (Зачепиловка), Новогригориевка, Ясиново (Ясеново и др.). Според Рашев тази група паметници е дотолкова хомогенна и стилна, че някои автори са склонни да я обособят като самостоятелна “Перешчепинска култура” (9).
Особено характерен при коланните апликации се явява хералдичният трилистник ­ герб на рода Дуло. Той присъства и в обкова на ножниците на палашите, в накрайниците на коланите и в ритуалните чаши (2). Този герб се намира по най-важните предмети и в двете погребения на кан Аспарух (във Вознесенка) и на кан Кубрат (в Малая Перешчепина (1, 2, 6). Орнаментите по някои коланни апликации от Вознесенка са изпълнени в характерния български стил “плетеница”, производен на древния български символ “дълголетие” (“космическа костенурка”), добре проучен от нашия изследовател арх. Слави Дончев, който го свързва с Централна Азия и Тибет. За отбелязване е, че всички предмети и от двете погребения, които носят владетелския герб, са златни или сребърни, което още веднъж подчертава царският им произход.

1 2 3

4 5

6

7

8

1 – Желязно стреме от Вознесенка (по Рашев). 2 – Сребърно стреме от Малая Перешчепина (по Вернер). 3 – Златното стреме на кан Аспарух от Вознесенка (по Костов). 4-5 – Златни лъвове от седло от Малая Перешчепина (по Рашев и Вернер). 6-7 – Сребърни лъв и лъвица от Вознесенка (по Костов). 8 – Хералдически български трилистник на рода Дуло от Вознесенка и Акалан (по Костов и Рашев).

Хералдичният трилистник на Дуло може да бъде видян също на няколко места в съкровището от Над Сент Миклош (според някои “Съкровище на Атила, а според други “Съкровище на Аспарух”), датирано неправилно от IХ в. Трилистникът (тризъбецът) е откриван като герб в Кушанска Бактрия (която е създадена от владетелския род Дуло), във Волжка България и на много места в Дунавска България, в това число и по облицовъчни плочи от двореца във Велики Преслав (7).
Тук ще вметнем между другото, че гербът на княз Светослав Игоревич не е тризъбец (трилистник), а “вилка” (или друга стилизация), което е още едно доказателство, че във Вознесенка не е погребан той!..
Друго доказателство за българския произход на находката от Вознесенка са златните и сребърни хералдични лъвове, които са част от обковката на седло. Два от тях са абсолютно идентични с тези от Малая Перешчепина. Авторът дори счита, че те са дело на един и същ майстор и са излезли от едно ателие (1, 2).
Друг маркер в находката са откритите четири железни български ножа с характерна конструкция, инкрустирани със злато. Подобни ножове са представяни от автора (7), Багаутдинов и Рашев (9). Особеност на тяхната конструкция е, че имат дължина от 25 до 35 см, със сравнително тясно триъгълно (клинообразно) острие, с прав връх като кама, едностранно заточено, без обособен предпазител (гард) за ръката. Вероятно от този тип ножове по-късно произлизат и двуострите кавказки книжали ­ тип “кама”, които са били популярни и в България. Любопитна подробност са инкрустираните със злато по острието знаци на Тангра ­ слънчевият знак, обозначен като кръг с точка в средата. Той се среща често и в други български находки (4, 9, 11).
Железните трипери върхове на стрели от Вознесенка са също характерен маркер за българска находка (7). Разбира се, те може и да са попаднали случайно там, но най-вероятно са били в колчана на някои от военачалниците на кан Аспарух, които, охранявайки го, са паднали заедно с него в боя срещу изконния български враг ­ хазарите!...
В находката от Вознесенка има и части от желязна плетена (халчеста) ризница, конски стремена и юзди, които са с типична българска изработка. Конска амуниция от същия тип е откривана в български находки от Старата Велика България, Дунавска България и Волжка България (7, 9). Особен интерес представляват стремената от Вознесенка, които са два вида ­ ляти и ковани. Лятите са железни и един комплект златни, като последните според Костов са принадлежали лично на кан Аспарух (1). Същия тип стремена, само че сребърни откриваме и в погребението на кан Кубрат (2) и аналогични железни във Велики Преслав.
Другият тип стремена, които са ковани, се откриват също и в други български находки в Новогригориевка, Бихаркерестес, Сегвар ­ Оромдюло, Иванча и др. (9). Някои автори определят тези стремена като “аварски тип”. Ако приемем обаче, че аварите са родствен на българите конен народ, както изтъква и д-р Ганчо Ценов, то това не би трябвало да ни притеснява.
За съжаление, от представените предмети на съкровището от Вознесенка липсват споменатите от Шаповалов копия, колчани, лъкове, седла, саби и златни пръстени (вероятно с монограми), които биха позволили един по-обобщен анализ на цялата находка.

1 2 3 4 5 6

1,3 – Български палаши от Северното Причерноморие V-VII в. (по Рашев). 2 – Част от въоръжение от български некропол V-VII в. (по Рашев). 4 – Железен нож от Вознесенка (по Костов). 5 – Параден златен палаш на кан Кубрат от Малая Перешчепина (по Вернер). 6 – Три български палаша от Вознесенка (по Гринченко).