Безспорно един от най-интересните предмети от Вознесенка е сребърният орел, около който се развихрят и най-големите спекулации на учените. Това е свързано както с надписите по него, така и с неговия произход.
Повечето изследователи считат орела за навершие от пленено византийско знаме или хоругва. В потвърждение на това те изтъкват гръцките надписи по предмета и изпълнения във византийски стил монограм и символичната “хризма” (Христов монограм)*, която е направена още при отливането. Оригинална хипотеза относно произхода на орела изказва
* Христовият монограм е вероятно древен предхристиянски символ. Получил е широко разпространение след 312 г., когато император Константин го въвежда като своя емблема.
проф. Петер Юхас. Според него сребърният орел от Вознесенка е воински знак на самите българи и в подкрепа на това той привежда откъс от хрониката на Кезаи, в която е отбелязано, че “гербът на крал Етел (кан Атила), който владетелят обикновено носел върху своя щит, наподобявал птица, която на маджарски се нарича Турул (орел), наглавата си тя има корона”. Следователно Турул е родов тотем на рода Дуло, от който произлизат Атила и Аспарух (5).
Стилистиката на Аспаруховия орел в борба със змия, подсказва източен произход, където орела символизира небесното духовно и божествено начало, а змията земното, материално и сатанинско начало.
Противоборството на двете хералдични животни символизира вечната борба и единство на противоположностите в природата, свързано с древното българско учение за Върховното единство и някои други източни учения като Зороастризма, Даосизма, Хиндуизма и др. Орелът се явява символ на победата и духовното познание и за първи път е използван като воинска емблема от персийците. Пред армиите на цар Кир носели златен орел с разперени криле. Във всички индоевропейски религии се открива митът за слънчевия бог (символизиран от орела), който се бори със змията (която се свързва с подземните божества и мъртвите).
Към стотната година пр.Хр. Марий въвел сребърния орел като знак на римския легион. Птицата на Юпитер държала в ноктите си снопове от светкавици. Не е изключено римляните и византийците да са възприели този воински символ именно от древните българи, които са го донесли от Предна и Средна Азия в Европа, векове преди заветната и митологизирана 681 година.
Конкретно за надписите и монограма на птицата не би трябвало да ни учудва, че са на гръцки, като се има предвид тесните контакти между владетелите на Старата Велика България и Византия. Известни са ни и множество старобългарски надписи не само с рунно и тамгообразно писмо, но и с гръцки (по-скоро тракийски) букви. Монограмите от пръстените печати на кан Кубрат и кан Бат Органа*, изпълнени във византийски стил, потвърждават широкото използване на гръцкото
*Разчетени от проф. В. Зайбт от Виена (2)
писмо от древните българи, особено при международните контакти в Причерноморието и Балканския полуостров.
Освен като знак за собственост, монограмът на Аспарух има и апотропейна (предпазна) функция, съгласно българската писмена традиция, предадена в по-късен период (14)
Гринченко и някои други изследователи неправилно разчитат Аспаруховия монограм на гърдите на орела като “Петрос”, считайки, че той трябва да се чете отляво надясно. Това обаче не е така. Специалистът по знаците и византийските монограми Рудолф Кох изтъква, че няма установени строги правила за тяхното разчитане. Според него “понякога монограмите трудно се поддават на интерпретация, тъй като буквите им често са замаскирани, поставени в обратен ред, или начертани само отчасти така, че често е необходимо голямо умение да се разгадаят имената, скрити в тях...”(13). Представените от Кох византийски монограми, както и тези монограми от българските пръстени печати (на Кубрат и Бат Органа), се четат по най-различен начин: отгоре надолу, отляво надясно, от средата към краищата и т.н. От своя страна много от руническите български надписи се четат отдясно наляво (1). Всичко това дава основание учени като: проф. Станчо Ваклинов, проф. Димитър Овчаров, проф. М. Ваклинова, Георги Костов, ст.н.с. д-р Петър Добрев, акад. Омелян Прицак, Пламен Цонев и други да разчетат този монограм като “Еспор” (Испор”*) = Аспарух. Тук трябва да
* Така е назован кан Аспарух в “Български апокрифен летопис” (“Видение Исаево”) от ХI век (3).
подчертаем, че името Аспарух, което вече е добило гражданственост идва в леко изкривена форма от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Правилната форма е обаче Есперих (Исперих, Есперерих) и така е упоменато в “Именника на българските канове”, както отбелязва при анализа си проф. Петър Петров (3). Във връзка с това забележката на Шаповалов, че в монограма липсва буквата “А”, е несъстоятелна. Наличието на християнски символи по орела и други части от съкровището още веднъж потвърждават, че Аспарух както и братята му, подобно на баща си кан Кубрат са православни християни. Именно православни, защото българите приемат християнството директно от апостолите, и това става във време, когато в Европа и Гърция всички са били езичници и варвари, каквито са си и днес!...
Надписът “Докс” (Дук) на крилата на орела е византийската титла на кан Аспарух, както утвърждават Прицак и Костов (1). Според Костов най-загадъчен е третият надпис на орела, нанесен като щампа по опашката. Той е силно повреден от огъня и не може да се разчете. Прицак счита, че този надпис е на старобългарски език с рунно писмо (1).