Годините на управление на кан Аспарух (642-701 г.) са тъмен период от българската държавност. Това се дължи на няколко причини. На първо място, като изключим битката с ромеите при Онгъла, събитията са се развивали сравнително далеч от Византия и хронистите са ги отбелязали мимоходом.Второ много документи са изчезнали или унищожени (умишлено или не) през вековете на войни и исторически превратности. На трето място поставяме историческите фалшификации и негласната забрана наложена през тоталитарния период на нашите историци да се занимават с древна българска история от преди VII век!...
Напоследък обаче се появиха някои нови източници, които дават една по-различна картина за българската империя Стара Велика България и разделянето й след кан Кубрат.
В Българските летописи от Волжка България “Джагфар Тарихи” (19) в главата “Времето на българските балтавари” се дават интересни сведения относно интересуващия ни период.
В 619 г., готвейки се за война с аварите, кан Кубрат изпраща по-малкия си брат Шамбат в аула Аскал на планините Куянтау (Киевските планини), да построи силна крепост за охраната на търговския път по р. Днепър и за укрепване на северо-западните граници на империята. Този търговски път покривал търговията изток-запад и север-юг в посока от Хазарския каганат и Византия към Северна Европа. Това е известния воден път “от варягите към гърците” (20). Така в 620 г. на мястото на старото селище (според Железний там в IV в. била столицата на готите Данпарстад ([Днепроград]~ кавкан Шамбат построява бъдещия град Киев, който е наречен Башту (“Град глава”, т.е. “Главен град”)*. След това кан Шамбат се
* По прозвището на Кубрат Бащу, т.е. Баща, Бащица.
|
|
провъзгласява за независим владетел и нарекъл тази част от държавата Дулоба (т.е. “принадлежащо на Дуло”).
Той отказал да се подчини на кан Кубрат и провеждал своя политика в освободените територии, които обхващали земите между Днепър и Дунав. За това своеволие Кубрат нарекъл Шамбат с прозвището Кий (“Отрязан”, “Отцепник”), което добило популярност и по-късно в негова чест градът бил наречен Киев. Шамбат Кий управлявал в царството Дулоба 33 години и след смъртта на кан Кубрат към него се присъединява със своята орда кан Аспарух. Според летописите царство Дулоба просъществува от 623 до 658 г. В този период кан Шамбат Кий, лишавайки се от подкрепата на могъщия си брат, е принуден да воюва многократно с франките и аварите, за да утвърди властта си. Той търси и международно признание, като изпраща посланици до византийския император Ираклий (610-646 г.), което е отбелязано в хрониката на летописеца Нестор. Кан Шамбат Кий умира в 680 г., т.е. една година преди официалното създаване на Дунавска България (20). Железний утвърждава, че в този “български период” на Украйна, господстваща сила там са българите, чак до 882 г., когато в “Киевска Рус” пристигат руско-славянските варяжки дружини на княз Олег. Според неговите думи: “... Без щателно изучаване на този период ние никога няма да разберем, защо киевските князе ги величаем с титула “каган” (кан), защо на монетите на княз Владимир се изобразявал тризъбец гербът на древните български балтавари (върховни владетели) и какъв смисъл е заложен в названието Украйна...* (20)
* По мнението на автора става въпрос за “покрайнитите” (“у-края”) на българската империя Стара Велика България!...
|
|
Според “Джаграф Тарихи”, по това време най-младият син на кан Кубрат Атилкесе с прозвището Аспарух (Еспор) се намирал със своите хора между Бурджан и Бехташ, а негови подчинени били също утигите и мурдасите. Основният му център бил град Бурджан, на юг от Джураш. Той бил доста близък с чичо си Шамбат Кий и след смъртта на Кубрат се съюзява с него за борба с големия си брат кан Бат Боян за трона на България. Тези събития стават между 642 и 660 година. В тези междуособни войни на българите на страната на Аспарух и Шамбат воюват васални и наемни отряди от акбалински улчийци, саклани уруси (руснаци), мардаси, мусгути и тюркмени (19). От това става ясно, че непосредствено преди нахлуването на хазарите огромната българска империя е била раздирана от вътрешни граждански войни, което явно е отслабило държавата. На фона на тези неблагоприятни за българите събития от изток в империята нахлуват пълчищата на хазарите, подкрепени от кумани (150 хиляди), тюркменци кук-огузи и киргизи. Те разбили българите на Аспарух и Шамбат, но от своя страна в една тежка битка при р. Алмиш (Калга) били отблъснати от войските на кан Бат Боян. Според хрониката в боя загинали 50 хиляди хазари и 40 хиляди българи, като бил убит и хазарския каган Калга, по името на когото била преименувана и реката. Новия каган (хакан) Кабан обаче сключва съюз с Бат Боян и войната със западните българи на Аспарух и Шамбат продължила с нарастващи темпове. По-късно кан Аспарух създава укрепения Онгъл на Дунава и след успешни битки с аварите и ромеите, премества столицата на юг в Плиска (19).
След като се установява отсам Дунава и в 681 г. сключва мирен договор с Византия, кан Аспарух продължава да укрепва тила си и източната си граница на държавата България (Бурджан), която го отделя от хазарите и т.нар. “черни българи” на Бат Боян и върви по поречието на р. Днепър. Известна информация за този период ни дава “Български апокрифен летопис” (ХI в.), в който се споменава, че по времето на кан Аспарух (цар Испор, Еспор) България се простира на трите големи реки Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, като между тях е включен прословутия Онгъл, а после и Карвунската земя (Карвуна, Каварна), т.е. Добруджа (Малка Скития) (3). В апокрифния летопис се казва, че Аспарух загива в бой с измаилтяните (хазарите) и според много наши автори това е станало именно на източните граници на България на р. Днепър и където той е погребан във Вознесенка (Запорожие). В летописа се споменава, че преди това войските на Аспарух са нанесли тежки поражения на хазарите (3). Доказателство за това е, че хазарите са принудени да се изтеглят по-късно на изток към Каспийско море и долното течение на р. Волга, където се намирала столицата на Итил.
|
|
Заключение
От изнесените дотук, макар и непълни данни, става ясно, че във Вознесенка, в откритата от Гринченко находка и погребение не може да бъде погребан киевският княз Светослав, за което свидетелстват както датировката, така и историческите хроники и особеностите на откритите предмети. Всички данни свидетелстват, че тук е погребан основателят на Дунавска България кан Аспарух (Еспор, Испор, Есперерих).
Библиография
1. Георги Костов. Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни, София, 1998 г.
2. Йоахим Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат хан на Българите, изд. БАН, София, 1988 г.
3. Проф. Петър Петров. Хан Аспарух основоположника на българската държава, изд. “Знание” ООД, Стара Загора, 1994 г.
4. Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи, хазари, славяни, сборник под редакцията на ст.н.с. Димитър Овчаров, Център за пропаганда, информация и печат при Комитета за култура, София, 1989 г.
5. Димитър Овчаров. Човек и добре да живее умира, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”; изд. “Наука и изкуство”, София, 1992 г.
6. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-ХI век, изд. “Наука и изкуство”, София, 1977 г.
7. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи, изд. “Тангра Тан Нак Ра”, София, 1999 г.
8. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства, военно дело и въоръжение на траки, скити и древни българи, сп. “Ави-тохол”, кн. 24/2003 г.
9. Рашо Рашев. Прабългарите през V-VII век, изд. “Хабер”, Велико Търново, 2000 г.
10. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2002 г.
11. История на България. Първа българска държава, т.2, автор на дял II проф. Петър Петров, на дял III акад. Димитър Ангелов, изд. БАН, София, 1981 г.
12. Проф. Омелян Прицак. Печенегите пример за социална и икономическа трансформация, сп. “Авитохол”, кн. 5/1996 г.
13. Рудолф Кох. Книга на знаците, изд. “Фабер”, Велико Търново.
14. Боряна Христова. Амулетите и талисманите в българската писмена традиция, изд. “Анибус”, София, 2001 г.
15. Инж. Павел Пашов. Кан Аспарух, ВОСР и откритието на Гринченко, в. “Про & Анти”, 13-19.03.2003 г.
16. Виктор Николаевич Попенко. Холодное оружие. Энциклопедический словарь, изд. “Богучар”, Москва, 1996 г.
17. Колин Макивиди. Атлас по история на Средните векове, “Херон Прес”, София, 2000 г.
18. Херман Киндер; Вернер Хилгеман. Атлас Световна история, т.1, изд. “Летера”, Пловдив, 1999 г.
19. Бахши Иман. Джаграф Тарихы. Свод булгарских летописей, т. I, книжная серия.” Ельбеген”, Издательский дом “Огледало”, София, 2001 г.
20. Анатолий Железный. Очерки предыстории Киевской Руси, ИНСАН, Москва, 2000 г.