O, hush thee, my babie, thy sire was a knight,
Thy mother a lady, both lovely and bright;
The woods and the glens, from the towers which we see,
They all are belonging, dear babie, to thee.
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo,
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo.
O fear not the bugle, though loudly it blows,
It calls but the warders that guard thy repose;
Their bows would be bended, their blades would be red,
Ere the step of a foeman drew near to thy bed.
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo,
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo.
O hush thee, my babie, the time soon will come
When thy sleep shall be broken by trumpet and drum;
Then hush thee, my darling, take rest while you may,
For strife comes with manhood, and waking with day.
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo,
O ho ro, i ri ri, cadul gu lo.
Колыбельная юному вождю
Закрывай глаза, усни скорей, малыш,
Дама – твоя мать, отец – великий воин,
На леса, овраги с башен ты глядишь,
То – твоё владенье, ты его достоин.
Баю-баюшки, бай, бай!
Баю-баюшки, бай, бай!
Может быть, в овраге притаился враг,
Но защитники твои готовы к схватке,
Стрелы, копья разобьют нелепый страх,
Сохранят покой и сон в твоей кроватке.
Баю-баюшки, бай, бай!
Баю-баюшки, бай, бай!
Закрывай глаза, малыш, придёт судьба,
И наступит время то, когда однажды
Сон нарушат светлый барабан, труба,
Спи, мой рыцарь смелый, спи малыш отважный.
Баю-баюшки, бай, бай!
Баю-баюшки, бай, бай!
| To a Lady - with Flowers from a Roman Wall Take these flowers which, purple waving, On the ruin'd rampart grew, Where, the sons of freedom braving, Rome's imperial standards flew. Warriors from the breach of danger Pluck no longer laurels there; They but yield the passing stranger Wild-flower wreaths the Beauty's hair. | Даме с цветами из римской стены Где Рим имперский легионы Своих сынов на битву вёл, Там на руинах бастиона Венок из диких роз я сплёл. Теперь мужей желанья кротки, В почёте, лаврах спит герой, Цветы вокруг волос красотки Нам драгоценнее порой. |
© Перевод с английского Евгении Амировой (Омск)
Геннадий ПРАШКЕВИЧ
(Новосибирск)
КИТАЙСКАЯ БАЛЛАДА
Арктус фон Титус – кочующий иезуит,
продранный плащ украшен седыми перьями.
Гнев проповедника нам и сейчас грозит
сквозь смутную тьму тоски, невежества и неверья.
С подвижниками ему, впрочем, не повезло:
яркий мазок, нанесённый без кисти…
Руками туземцев давил он вечное зло
в диком Китае – в короткой своей экзисте.
Язычников робких он посылал на костёр,
лапы костра шевелились, как лапы краба.
Однажды он плакал над пеплом жёлтых сестёр,
но слёзы его никто не принимал за слабость.
Пепел сожжённых легко затмевает свет.
Господь терпелив, пока молчит его паства.
Но если ты путаешь явные да и нет,
приходит бессилье, давящее, как астма.
В южном Китае довольно пространств пустых,
там ветром разносит пыль, просеянную веками.
И, в общем, Господь недолго терпит святых,
творящих добро не собственными руками.
Но именем Арктуса названы две звезды:
1) синий квазар, прожигающий тьму Вселенной,
2) сгусток нейтронной тьмы, –
невидимые мосты,
живущие в россказнях уже шестого колена.
Простим астрономам романтику тех эпох:
Арктус фон Титус внесён в каталог созвездий.
Выдуман порох, монах расщепил горох,
Дао-буддизм живёт на страницах «Известий».
Но в нежном провале горячих глухих пустынь,
жёлтую пыль, и тёмную синь глотая,
две дальних звезды, как вечные Ян и Инь,
невидимо светят над южным краем Китая.
Китайска балада
Арктус фон Титус – скитащ йезуит
в дрипав плащ, украсен с посивели пера,
бълва пророчески гняв от заплахи пропит
и пробожда ни през невежата мъртва тъма.
Не получи подкрепа от близки по дух,
ярък щрих, нанесен с гола ръка,
сред китайски неверници за проклятия глух
злото гонеше по завета на кратката своя съдба.
Той смирени езичници на клада изпращаше.
Пипалата на огъня ги сграбчваха с ярост.
Пред праха им пламтяща тъга го обхващаше,
но сълзите му никой не прие като слабост.
Пепелта на изтлелите затъмни светлината
и търпеше Всевишният това мълчание на паството.
Лесно смесват се „да“ и „не“ с времената
и настъпва безсилие, задушаващо като братството.
Из безлюдните пространства на китайската пустиня
ветровете разнасят души на неволници,
но сам Господ дълго не понася светиня,
приносяща добро от ръце на поклонници.
Тъй отново Арктус роди се в две звезди:
син квазар, изгарящ мрака на безкрая,
и сгъстена неутронна тъма оставят следи –
невидими мостове на божествена омая.
Но ще простим на астрономите романтиката на промените.
Арктус фон Титус влезе в каталога на съзвездия,
барутът бе открит, монах разцепи гените,
даобудизмът разцъфтя на страниците на «Известия»
Сред пустошта гореща на пясъците вечни
през прашни облаци на синия безкрай
неразделими «Ян» и «Ин» – звезди далечни
проблясват от небето на Китай.
Дети индиго
Над большой рекой по краю снег ложится невесòм.
Мне опять приснился сон: я опять тебя теряю
по дороге в ад иль к раю.
Не грусти и не сердись: всюду будущее скрыто.
Времена палеолита вновь просеяны, как жизнь,
через каменное сито.
Ты бессмертна для меня, будто тундровая травка.
Ты – моя Большая Правка, ты – Дыхание Огня,
Сорок Пятая Поправка.
Сколько лет еще скользить нам по зеркалу удачи?
Я не знаю. Небо плачет. Начинает с неба лить.
Ничего не отменить.
Мы с тобой разделены дымом, временем, пространством.
С неизменным постоянством я твержу тебе – живи
в светлом Храме-на-Любви.
Мы же созданы – как меч и сияющие ножны.
Мы с тобою непреложны, нас уже не устеречь,
наши действия не ложны.
Ветер. Бьющийся платок. Кто детей индиго судит?
Ты любима – как никто! Ты любима – как никто!
А других уже не будет.
Деца индиго
По бреговете на голямата река
се стеле безтегловен сняг.
Отново виждам сън: аз пак те губя
на път към ада или рая.
Не се сърди и не тъжи:
навсякъде е бъдещето скрито.
Пресято време на палеолита
като живота ни през каменното сито.
За мене си безсмъртна
покълнала тревичка в тундрата,
шлифовано изящество, дихание на огън,
тайнствена алинея във вечен параграф.
И колко са годините,
в които се пързаляме
по огледалото на щастието?
Не зная. Небето плаче с есенни сълзи.
Не, нищо няма да се промени.
Потъваме с тебе разделени
в мъгла от време и пространство.
С неизменно постоянство ти вдъхвам вяра
да живееш в светъл храм на братство.
Създадени сме като ножница и меч
незаличими, неуязвими за злобна реч
живеем истински.
Вятър. Издуват се платната.
Кой ще съди деца индиго?
Обичам те като единствена
и други вече няма.
© Перевод с русского на болгарский язык
Васила Сивова (София, Болгария)
ПОЭТЫКАЗАХСТАНА
Сүлеймен БАЯЗИТОВ
(Павлодар)
М.Д. РАХМЕТОВКЕ
...Қара тасын
Біздер туған мына байтақ даланың.
Перзентіне жер-ананың баладым.
Құз жартастар мінездегі өрлігім,
Шындар анау қияндарға
Қадалатын жанарым.
Содан ба екен.
Шың, құздарды алыс жүрсем сағынам.
Қара тасы бой тұмарым
Өзге жұрттың ақ мәрмәрін не қылам.
Қара тасым күй тербетіп алдымнан,
Тұрғандайын әрқайсысы салып ән.
Қара тасқа
Мүсншінің сырын шертсе шапқысы
Безе қашпай
Шыңылына шыдайды екен шақ кісі.
Жансыз тасты қырнап, жонып, бір қалыпқа келтірген,
Хас шебердің аңсай күткен бақ құсы,
Төбесінде сәті ме екен қалықтаған бұл сірә,
Шомбал тасты балшықша илеп көндірген де ырқына.
Маңдайынан моншақ-моншақ тер саулап,
Мүсіншінің тұрқына сүйсінді жұрт.
Сырт бақылап ұзақ тұрдым қасында,
Жұмбақ мүсін сыр сымбаты ашыла...
Бұқар жырау бабам болып о тәубә,
Оралғанба туған жерге асыға.
Деген ойға пенделікпен берілгем,
Сенсең аға көз алдымда керілген,
Байтақ дала әулиеге тәуәп қып,
Шың, құздарым
Бас игендей көрінген.
Сулеймен БАЯЗИТОВ
М.Д. РАХМЕТОВУ
О, жуткий, леденящий душу звук!
В тебе не страх – в тебе бушует пламень:
С тобою вместе оживает камень
От теплоты талантливейших рук!
А мастер – бог! Удачей вдохновлён –
За гранью грань вдыхает в камень душу!
Я волшебства словами не разрушу,
Пускай сегодня будет счастлив он!
Молю любить, парить над головой,
Быть для него счастливой синей птицей!
Мне в очертаньях чудится – не снится
Бухар Жырау громогласный мой!
Смотри-ка, брат! Смотрите, земляки:
Уж степь упала пред его ногами,
Озёра преклоняются с горами
В почтении у старческой клюки!
Сұлтанмахмұт ТОРАЙғЫРОВ
Ақ сәуле күміс жүзді, құндыз қабақ
Ақ сәуле күміс жүзді, құндыз қабақ,
Сен гүлсің иіс шашқан жарып сабақ.
Болғанда көзің – жақұт, етің – торғын,
Қасың – ай, шашың – жібек, мамық тамақ.
Көзің – нұр, сөзің – алма, аузың – алтын,
Самород, қоспасы жоқ нағыз балқын.
Шомылған сұңқар бойың нақ гауһардай,
Бұрқырап нұр төгілсін, маған талпын!
Жан сәуле, кеуде күйген, жүрек жалын!
Кеудем от, жүрегімнің байқа халін?!
Дауасы ауыр дерттің – жалғызсенсің,
Қолың бер, кетсін қайғы, сөнсін жалын!
Султанмахмут ТОРАЙГЫРОВ